Shooting
Dr Miroslav Alexandrov YORDANOV's
and
George Miroslavov YORDANOV's
Personal Shooting Web Page
|
Last
updated:
February
16, 2009 |
|
|
My hunting dogs
Durrell and
his son Frederic |
|
Hunting Stories,Tales and Anecdotes Hunting Schedule Equipment Hunting Dogs
Hunting Stories, Tales and Anecdotes
|
|
|
Ловни истории |
На
пъдпъдъци през септември Събота е, върнали сме се от лов на пъдпъдъци със сина ми Георги недоволни. Към началото на септември повечето пъдпъдъци по нашите ловни полета вече са натрупали нужните им мазнини за прелета и са се отправили по знайни само на тях пътища на изток, към местата на формиране на пасажите. Не разчитахме на особена слука и за беда бяхме тръгнали само с патрони снаредени със съчми № 10. Пъдпъдъците, там където ги имаше, не
издържаха на стойката на дратхаара ни Даръл, вдигаха се като
напук отдалече и аз стрелях пропускайки пъдпъдък след пъдпъдък.
Това беше и едва втория ловен излет на другото ни младо куче
Фредерик - син на Даръл, много темпераментно и емоционално животно с великолепни пропорции.
Някъде към 9 часа решихме да прекратим лова и да запазим силите
си за неделения излет на другия ден. Прибираме се в къщи и почти веднага се заемаме да правим усърдно патрони за утрешния лов, този път със съчми № 12. Приготвяме ги съгласно изпитаните начини от години. Намаляваме с около 2-4 грама масата на съчмите, а заряда на барута увеличаваме като за маса на сачмите с 2 грама повече. В съчетание с картонените кръстачки, които правим от две капачки се получаваше добро отваряне на съчмения сноп при стрелбата още на петнадесетина метра. На следващата сутрин будилникът звъни в 5,30 ч., но нито аз, нито Георги, нито даже Даръл и Фреди бързаме да ставаме. Така тихо се излежаваме двадесетина минути, след което превъзмогнали дрямката и сладостта от утрешния сън започваме обичайната си подготовка за лов. Въпреки, че сме се приготвили от вечерта на предния ден, все още има нещо, което не сме направили, я подходящи чорапи, я удобна риза. Най-накрая всички сме в колата и потегляме. Забелязвам, че Даръл не е толкова възбуден както обикновено и не лежи в краката ми при педалите, а този път е седнал като човек на седалката до мен. След около половин час верния ми “Трабант” достига мястото, където ловуваме. Това е ловен участък попадащ в северната част на землището на село Сарая и източната на село Гелеменово. От година на година ловувайки на пъдпъдък все по едни и същи места, забелязваме със сина ми Георги, че обработваемата земя намалява все повече и повече. Естествено намаляват и местата, където пъдпъдъкът може да намира убежище и вода, а оттук и числеността му. Утро е, слънцето още не е изгряло. На изток небето е порозовяло, което означава, че много скоро слънцето ще изгрее. Денят обещава да бъде тих и спокоен. Изваждам пушката си “Збрьовка” 12 калибър, великолепно и проверено в множество излети оръжие от калъфа, протривам с шомпола цевите, зареждам го и тръгваме със сина ми пожелавайки си традиционното “Наслука”. Водя Георги с мен на ловни излети почти 10 години, от едва седемгодишен и винаги съм мислил, че само ловът може да изгради навиците и уменията на бъдещия ловец. Така и аз ходех с баща ми на лов, но доста по-рядко. Забелязвам, че ако догодина Георги не ловува вече с пушка може да “прегори”. Вече втора година сам се справя с чистенето на пушката и дивеча, познава много добре местата където обитава пъдпъдъка, яребиците, бекаса, фазаните и зайците, макар че последните два вида дивеч, почти са изчезнали от нашето ловно поле. Знае привичките и поведението им, както и начина на ловуване на всеки един от тях. После се замислям колко време в действителност е нужно един човек да стане, поне “средна ръка” ловец, ако трябва да ловува еднакво успешно и на още няколко вида дивеч. Чудя се и на това, как независимо от комерсиалността на лова напоследък, продължават да съществуват необясними ограничения за приемане на нови ловци. Може пък все още не са малко тези, които искат да продължават да черпят дивиденти от това, че ловния билет е “лелеяна” мечта. - Е, казвам си с пари и това може да се оправи. Нали мнозина така станаха ловци, бързо и непонятно дори за самите тях. Дано да може да си го позволя и аз си казвам, когато му дойде времето, и поуспокоен от това машинално прибирам шомпола и калъфа на пушката в багажника на колата. Днес пъдпъдъците, както и вчера са малко, или поне на нас със сина ми така ни се струва. Там където Даръл ги открива, те не издържат на стойката му и се вдигат отдалече, преди аз да доближа мястото където са. Независимо от това, продължаваме де се движим съзнателно и методично по ловното поле. Най-накрая един пъдпъдък се застоява и издържа на стойката на Даръл. Приближавам се бързо, след това се спирам и подавам команда for ahead (бързо напред). Даръл се спуска, излетява малък пъдпъдък - пич, аз стрелям и той пада от първия изстрел. - “Е казвам на Георги, поне няма да сме “на празно” днес”. Това не ни успокоява, но ни окуражава и скоро след това в едни нискостъблени доматени насаждения Даръл прави изящна стойка като вкаменен. Синът му Фредерик, о чудо спира също, бавно се приближава до мястото където е баща му и най-накрая, и той за пръв път замира вцепенен в първата си ловна стойка. Аз съм наблизо, на около 5-6 метра от тях, но наблюдавайки грациозните им тела замръзнали във великолепни пози не бързам да подавам команда. Още повече, че това е първата стойка на Фреди. Предишния ден в пристъп на разочарование от него, че все още не проявява интерес и не работи с носа си, съм обявил в къщи, на шега разбира се, че ако така ловува и занапред, ще го подаря някому, или ще го продам. Днес, обаче, като, че ли разбрал насериозно намеренията ми, той бърза да ме опровергае и да покаже, че и той е ловно куче. Наслаждавайки се на стойките на баща и син аз разбира се губя концентрация и най-накрая след като съм изкомандвал for ahead и двамата се спускат стремително напред. Излетява добре охранен пъдпъдък, който не лети особено бързо, но аз не го улучвам даже и с “дубле”. Забелязваме, че след около 100 метра, той каца до едно дърво, намиращо се до малък напоителен канал в непосредствена близост до мястото, където сме спрели “Трабанта” ни. Вече сме при дървото край канала и Даръл и Фреди надушват пъдпъдъка, който се е скрил в храстите под дървото. Възбудени двете кучета се опитват да проникнат в храсталака, след което замират на стойка, но аз съм нетърпелив и бързо подавам команда. Свалям пъдпъдъка с първия изстрел на около петнадесетина метра от мен. Георги го закачва на висулките и аз изпитвам приятната тежест на добре охраненото телце на птицата. Вече е 10 часа, а ние сме само с два пъдпъдъка. Малко преди час сме срещнали Пламен - ловец от същата дружинка с двата му дратхаара и заключението, че “днес няма пъдпъдъци”. Това ни най-малко ни обезкуражава, защото от баща си и от други стари ловци отдавна съм научил, че ловът на пъдпъдъци иска ходене и ходене. Спомням си, че като млад ловец преди години така кръстосвах тези ловни полета, че на следващия ден Даръл не бе в състояние да ходи от мускулна треска, а веднъж дори си беше протрил едната лапа от ходене. Оставяме двата пъдпъдъка в багажника, пием малко вода, сваляме и чистим обувките и чорапите си от тръни и семена и чак сега си позволяваме да се огледаме наоколо. На небето няма нито облак с изключение на няколко малки разкъсани облачета досами хоризонта от запад и юг. От север на ръка разстояние, най-отпред се вижда “Овчехълмието”, а зад него забулени в лека мараня планинските вериги на Средна гора и Стара планина. На юг се кипрят заоблените склонове на Родопите, а на югозапад върховете на Белмекен. От изток сме притиснати от морето на Горнотракийската равнина. Чувстват се първите признаци на есента, най-вече по това, че слънцето не грее вече толкова безмилостно. Въздухът е изпълнен с лекия мирис на сухата земя и тревите. В синьото небе високо над нас се стрелкат лястовици, а някъде далеч сред полето изрядко все още може да се чуе призивния глас на пъдпъдъка. Мълчим и двамата, наслаждавайки се на великолепието на отиващото си лято и първите стъпки на идващата есен. Не след дълго отново потегляме. Решаваме да вървим покрай малък канал за напояване, по който в момента тече вода. Около него в изобилие расте диво просо, любимата храна на пъдпъдъците. Каналът се намира съвсем близо да мястото, където сме спрели сутринта колата и аз се чудя, защо не сме тръгнали именно от тук. Но както и да е, в крайна сметка важно е да не оставяме не обходени “прозорци” в ловната площ и така идва ред и на този участък. Казвам на сина ми, че тук е просто невъзможно да не вдигнем пъдпъдък. Много скоро се оказвам прав. В един ъгъл на зеленчукова градина с чушки Даръл прави стойка. Доста далеч е от мен, на около 30-40 метра и докато тръгвам бързо натам се вдигат два пъдпъдъка. Спирам, почти автоматично вдигам пушката за стрелба и с изумление виждам, че единия от тях лети към право към мен. Стрелям и той пада в краката ми, като преди това се удря в левия ми крак падайки. Вече съм ловец повече от 16 години, но това ми се случва за пръв път. Изненадан и впечатлен е и Георги. Смеем се доволни и Георги отново закача пъдпъдъка на висулките, които осезателно започват да дърпат надолу халката на патрондаша, където са прикрепени към него. Явно и този пъдпъдък е добре охранен си казваме и тръгваме отново. Не след дълго, като че ли да бъде опровергана “неслуката” ни през първата половина на тазсутрешния ни лов, Даръл замира в стойка на 3-4 метра от мен, а веднага след него и Фреди. Намираме се на един ъгъл от едно стърнище, високо едва двадесетина сантиметра. Слънцето грее в гърба ни и има отлична видимост. Съдейки по напрегната стойка на Даръл разбирам, че пред нас, почти в краката ни има пъдпъдък. Бързо казвам на Георги, който дисциплинирано се движи само зад мен на метър и половина разстояние, готов да залегне незабавно, ако се наложи да се обръщам и стрелям назад, да се опита да потърси с поглед пъдпъдъка. Почти веднага след това, той ми прошепва - “Татко, пъдпъдъка е пред нас” и тутакси го виждам. Малката птица е направила няколко крачки напред и това я издава, заради което я и забелязваме. Между нас има не повече от 3 метра. С гръб към кучетата, пъдпъдъкът е извърнал леко глава, като с лявото си око наблюдава нас, а с дясното си Даръл и Фреди. Виждам очите му, малки тъмни и блестящи като капки вода, изпънатата му шия и леко вдигната глава. Това е втори случай да видя пъдпъдък на земята и да мога да му се любувам, но от такова разстояние ми се случва за пръв път. Не бързам нито да подавам команда, нито да правя резки движения. Говоря спокойно на Георги, каква рядка възможност му се е отдала да види от такова разстояние пъдпъдък на земята. Пъдпъдъкът странно защо също е решил да не бърза и не се вдига. Минала е вече навярно повече от минута, а може би и повече, кой знае? Едва ли в положение като това, захласнати от неочакваното, бихме могли да преценимправилно колко време е изминало. В един момент, само за миг откъсвам поглед от пъдпъдъка и само секунда след това вече не мога да го открия. Решавам, че трябва да го вдигна и подавам команда. Даръл и Фреди се втурват и пъдпъдъка излита като че ли изпод земята. Изчаквам го спокойно да отлети на около двадесетина метра и го свалям с първия изстрел. Изпълнени все още с удивление и почуда със сина ми, бъбрим възбудено, когато богинята на лова Дияна решава да ни подари още едно чудо. Даръл е направил стойка на няколко метра встрани от предишното място и докато аз сменявам отстреляната гилза Георги напрегнато ми казва - “Татко тук има и втори пъдпъдък”. Това не необичайно, освен като се има в предвид, че поради сушата тази година, пъдпъдъците рано напуснаха нашите полета. Командвам “бързо напред” и Даръл и Фреди политат вдигайки действително тлъст пъдпъдък, който скоро бива последван от съдбата на предишния. Повече от доволни сме с Георги, но не от слуката и приятната тежест на висулките, а от неповторимите положения и преживяните вълнения, при които добиваме всеки един пъдпъдък. Рядко се случва по време на един същи излет да убиеш няколко пъдпъдъка и всеки по такъв различен начин. Не след дълго се отправяме отново покрай малкия канал и след петдесетина или повече метра Фреди застива в стойка. Баща му е някъде напред и навярно е пропуснал да мине оттук, защото по напрегнатите мускули на крехкото телце виждам, че има пъдпъдък. Произнасям командата, Фреди полита и
пред него се вдига тежък пъдпъдък, който аз свалям с изстрел.
Почти на седмото небе сме с Георги умилени от това, че малкото
ни кученце е направило първата си самостоятелна стойка. Малко
е да кажем, че сме доволни от днешния ни излет. Дай боже всекиму
такива преживявания и то за един ден. Едва ли има човешка дейност или занятие, което би могло да предостави такива възможности за преживявания освен лова. И как от година на година става все по-трудно и за дивеча и за ловеца. Не може да не се замислим с тревога и за това, че мнозина днес считат ловуването за излишна и напразна жестокост, макар, че едва ли си дават сметка за това, каква част от дивеча става жертва на ловеца и каква част на останалата част от човечеството, потънало в прагматичността на ежедневието и борбата за оцеляването си. Всеки има право на съществуване и категорията ловец също, защото така е било от векове и така трябва да остане. Отправяме се към колата изпълнени с доволство и състояние на духа, което освен хармония друго не можем да назовем. Заканвам се, че този ден трябва да бъде увековечен поне в един ловен разказ, приканвайки сина ми за съавтор. Той уклончиво се съгласява. Което не след дълго и правим. |
• Веднъж един ловец излязъл на лов за зайци след тежка алкохолна нощ прекарана с приятели. Сутринта се метнал на колата си и запрашил към ловното поле където ловувал. Макар, че не бил изтрезнял напълно, смътно и много се притеснявал да не го спре КАТ. След като пристигнал на мястото за където бил тръгнал, слязъл от колата си, нарамил пушката и тръгнал. Нито мислел за лова, нито бил даже готов за стрелба, когато внезапно се натъкнал на заек, който първоначално така се уплашил, че стоял като вкопан, а на ловеца му се сторило сякаш заекът му викнал: - "Ти не виждаш ли къде караш?" - "Виждам.", промърморил изненадано и уплашено ловецът, ама не разбирам, защо вече и като ловувам ме спира КАТ!" |
|
|
Крушовидната
пърхутка - надежден ветропоказател Крушовидната пърхутка (Lycoperdon piriforme Schaeff) е широко разпространена у нас в боровите,
смесените и широколистните гори. Има крушовидно плодно тяло
(шапка) Среща се в сечища, върху стари изгнили пънове и в основата на дървесните стволове понякога на големи групи. Съзрелите индивиди на гъбата са кафяви до тъмно кафяви на цвят и съдържат огромен брой съзрели спори с размери около няколко стотни от милиметъра. При валежи, падащите водни капки удрят плодното тяло (шапката) и го деформират при което то действайки, като миниатюрен ковашки мях изхвърля от отвора в горната част облаче от спори в околната среда. При леко стискане на гъбата с пръсти възниква същия ефект и излитат десетки хиляди такива спори, които политат и се носят по посоката на най-лекото въздушно течение. Този начин за разпространение на спорите тази гъба е много интересен и може да служи за чудесен ветропоказател. Един узрял екземпляр от тази гъба е практически неизчерпаем източник на спори, достатъчни за определяне на посоката на въздушните течения през цял един ловен излет. Това е особено необходимо при групов и подборен лов на дива свиня, при подборен лов на едър копитен дивеч и при отстрел на вреден дивеч като вълци и чакали. В литературата посветена на ловна тематика, също могат да бъдат намерени сведения за използването на съзрели индивиди на подобни гъби от местното население при лов на слонове в Африка. |
|
